Търсачът

Това е историята на един човек, когато бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе. Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.
Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова откри следния надпис върху един от камъните.
Адул Таргет, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че е камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също ималко надпис. Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстоен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча.
Една п оедна, започнал да чете плочите.
Върху всяко имало подобен надпис: има и точната продължителност на живота на покойника.
Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето живяло най-дълго, едва надвишава единайсет години...
Налегнат от неизмерима мъка,седнал и заплакал.
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, т аги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навършил петнайсет години, родителите ми подаряват тетрадка котао тази, която аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.

Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радост, че я познава? Седмица? Две? Три седмици?
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременноста и раждането на първото дете?..
А женитбата на приятелите?
А най-мечтателното пътуване?
А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
КОлко е продължила радостта от тези събития?

Така в тетрадката записваме всеки момент на радост..Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката ми и да събере, времето на неогвата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време.

Среща в Бухара

Един търговец накарал слугата си да отиде до пазара и да купи някакви платове. Като стигнал до пазара, слугата видял собствената си Смърт да пазарува в съседния магазин. Ужасе́н, той побегнал към къщата на търговеца.

- Трябва веднага да замина – извикал той, почти плачейки. – Видях собствената си Смърт на пазара и трябва да избягам. Ще отида в Бухара – моя роден град – и ще прекарам уикенда там.

Търговецът приел обяснението на слугата си, но се загрижил. Решил да отиде до пазара и там открил Смъртта на своя слуга.

- Хей, ти ужасно си изплашил моя прислужник днес – казал търговецът.

- Той също ме стресна – отговорила Смъртта. – Не очаквах да го видя наоколо. Трябваше да се срещна с него в Бухара.

Преди няколко дни, 04.02.2011г., ако трябва да сме точни, оркестърът на ДО - Русе изнесе прекрасен симфоничен концерт, с диригент Славил Димитров. Свиреха произведения на Моцарт и Щамиц, с двама прекрасни солисти от световна величина - Марио Хостен / цигулка/ и Волфганг Клос / виола/. Концерта беше наистина чудесен, а музиката толкова красива. Жалко беше колко малко публика всъщност имаше, но пък така се получи по-задушевна атмосфера. Лично аз винаги съм предпочитала репетициите пред саммите концерта, самата обстановка и атмосфера са някак по-привлекателни.
Относно солистите, наистина бях щастлива от възможността да се насладя на музиката, изсвирена от звезди от световна величина. Мисля, че русенци, наиситна трябва да се гордеем и да ценим повече възможностите, които ни предоставя културните мероприятия в града.

Професор Марио Хосен е един от най-видните и колоритни представители на българската цигулкова школа. Дебютира с оркестър още на 8 години. Образованието си продължава във Виена при професор Фришеншлагер, в Париж при Жерар Пуле, а също и в Лондон при Ифра Ниман. Изпълнител с международна известност, който концертира с най-известните световни оркестри, между които оркестъра на Миланската скала, Радио - симфоничен оркестър на Прага и много други. Носител на международни награди, смятан е за един от най-добрите изпълнители на Паганини. Артистичен директор е на " Международната музикална академия Орфеус", професор в Нов български иниверситет - София и Кралската академия " Рейна София" - Мадрид. Свири с цигулка "G.B. Guadagnini" 1749, предоставена ми от Австрийската национална банка.

Професор Волфганг Клос е завършил с отличие Колежа по музика и изпълнителски изкуства и е отличен с награда на Министъра на науките. Работил във Виенския симфоничен оркесър и като солист на " Тонхале оркесър " в Цюрих. Преподава виола в Университета по музика във Виена. Той е признат авторитет като член на жури на национални и международни конкурси, ръководител на майсторски класове, лектор на конгреси и автор на специални издания. От 2002г. е заместни-директор на Уневрситета по музика и изпълнителски изкуства във Виена. А през 2003г. е награден с Почетен орден за заслуги към Република Австрия. Свири на виола Джовани Битиста Черути, произведена 1780.