„Така съдбата чука на вратата”

Превъзмогване на страданието в поемата
„Cis moll”

„Така съдбата чука на вратата”

Съдбата чука на вратата. Трябва да й отвориш или ще влезе през прозореца. Нямаш избор. Не можеш да избереш какво да ти поднесе живота – можеш само да решиш как да го посрещнеш и приемеш.
Живота често поднася повод за усмивка и радост, но понякога – сякаш за да успеем да ги почувстваме по-силно – отнема най-скъпото и ценното за нас. Пречупва и прекършва същината и духа. Очаква се да превъзмогнеш страданието, но това не е като да удряш, с колкото сила имаш – трябва да понасяш ударите. Душата страда, агонизира, няма дихание, само болка. Опожарена е и пламъците още тлеят – а трябва да се възроди по-силна и красива от всякога. От хаоса се ражда нов ред, а след огнения залез и тъмнината следва изгрева, с причудливите нюанси на светлината.
„Невятен говор” на звездите и „полухване с дихание” – вечерта разказва своята история. Вятърът е понесъл въздишка на двама влюбени и самотния стон на една душа, прошепнати мечти, звездите – надежди и тъги – каква ще е твоята история? С какво ще я допълниш, като си загубил всичко? Загубил най-ценното – сякаш си слепец. Трябва да се научиш да виждаш през душата си. Опожарената душа – в адски пламъци, и ровиш из жаравата, а намираш само сенки на отминали надежди, пусти обещания. Търсиш покой, но в покоя няма съществуване. Смъртта е вечният покой – нима с това ще допишеш разказа? Нима смъртта и падението могат да бъдат принос към живота?
За музикант, като Бетховен – слуха е изключително важен, но слухът е само средство за възприемане, а не за възпроизвеждане и творене. Музиката и усещането за ритъм се намират в самия човек, в кръвта му. Усещането за живот е в пулсиращите вени. Загубата на слуха за околния свят, не погубва усета за хармония и таланта на музиканта. Възприятието за света и звука е изгубено, но не и усещането за тях. Когато човек изгуби посока в живота, това не значи че е изгубил и силите, които го карат да върви и да се бори :

„и загубата на един слух
нелесно тъй убива идеала”

Човек преоткрива себе си в страданието. Чрез него може да усети цялата сила на болката и тъгата. Минавайки през отчаяние, бунт, робтене, яд и безумие, следва примирение и превъзмогване на страданието – оставайки го да притъпи сетивата и възроди за нови чувства. Когато съдбата поднася изпитания трябва да избираш – възход или падение. Нямаш време да анализираш и решаваш, а да действаш. Стоиш и говориш колко е шибан живота или го променяш. Примери като Бетовен и Омир могат да възхитят и вдъхновят чрез силата на духа си. От една страна незабравимите и всеизвестни музикални и литературни творби, а от друга – силната воля на човешкия дух, който превъзмогва болката и недъга. Отказа от поражение и намиране на сили и вдъхновение дори след тежка загуба. Бетовен не остава известен с глухотата си, нито Омир със слепотата. Известени са техните таланти и дарби, които не могат да бъдат помрачени от изпитанията.
Съдбата поднася възможности, а човек решава какво да прави с тях. Няма добър и лош шанс,то е просто шанс зависи как ще го отиграеш. Талант е да се наслаждаваш на щастието, да го откриеш и да съумееш да го запазиш. Талант е да приемаш и да превъзмогваш несгоди и препятствия. Не се прощава, а се надживява, защото човешката душа има изумителната способност да се пречиства, да изплаче мътното и гнилото и да се избистри, като възраждащия се феникс от пепелта. За това и няма смисъл да „рощеш” срещу съдбата, защото „Ти имаш свой особен дял” - пишеш своята история в живота. Имаш своята същност, енергия и душевност, които отдаваш на света и чрез които ще те помнят като пораженец или боец.
Така и в произведението „Cis moll” от Славейков, лирическия герой превъзмогва страданието си, намира сили да продължи. Домогва се до същината и през бунта, безумието и хаоса създава нови ритми. Сякаш губейки връзка с околния свят, се потапя във своя вътрешен свят на хармония и музика. Пречиства душата си и възвисява духа чрез творене. Въпреки тежката загуба, той има още много да дава и описва чувствата си в ноти. Той не само превъзмогва страданието, но чрез него успява да вдъхновява:

„запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш”

Нещо старо и малко позабравено. Спомням си как преди около година един от най-добрите ми приятели трябваше да пише есе на тази тема :") На това се и дължат елементите на итерпретативното съчинение, никога не съм ги харесвала и съм ги обръщала на есета.