k.

Беше събота сутрин и се носеше аромат на дъжд и свежест. Предния ден бе валяло презцялото време, хубав и силен дъжд, точно какъвто обичаше тя. Възползвайки се от липсат на уличния трафик тя се разхождаше по иначе натоварената улица и се наслаждава на птичата песен и мелодоята на капчука. Минавайки покрай едно тунелче изведнъж съзря китара. Тунела беше в едно блокче и водеше към запостелия заден двор. А самата китара беше подпряна на стента, цялата беше покрита с дебел слой прах. Момичето се приближи до нея, в първия момент не посмя да я бутне, изглеждаше толкова крехк а и ...някак самотна. После я взе и седна на земята крастосала крака. Погали я и избърса праха от нея с ръка, след което се пробва да изсвири един тон на нея. Получи се, в нея имаше все още живец. След това е хваня яд, че не умее да свири на китара, винги бе искала да се научи, но така и не го направи, и все пак не и попречи да изсвири още някой друг тон. Стана й мъчно за китарта. Бе толкова запазена и сякаш само чакаше някой да засвири на нея. Момичето се замисли за историята и съдбата на китарата и се зачуди как ли би звучала тя, описана в ноти. Навярно е била нечии добър другар и верен спътник, а той просто я е изоставил. А дали е било просто? Може би тя му липсва и навярно също е така самотен като нея. От кога ли седи там, сама, в очакване някой да докосне струните? С целия този прах китарта надали е била там от вчера , а тя минаваше всеки ден по улицата, ала я вид едва сега. Почувства се и леко гузно. Стоя, прегърнала китарата още известно време, след което започна да плъзга пръсти по струните, без да издава звук, просто ги галеше. А после стана и пордължи разходката заедно скитарата в ръка.